Ивайло Мерджанов - "Ремисия"

"да ти напиша стих за това което е неизречимо"

В мътния поток на изписаните думи има имена и книги, които излизат извън всякакви рамки, потоци, течения и определения. Такъв е Ивайло Мерджанов, такава е и неговата книга "Ремисия". Неподлежащи на ситуиране, сами по себе си вселена и самодостатъчност. Или просто "гласът". 

Когато отворих тази книга, изобщо не предполагах какво точно ме очаква. Усещането беше като внезапно пропадане в черна дупка и едновременно с това рязко издигане до светлината на звездите. Книга, в която всеки следващ текст те изумява с една идея повече от предишния, качва те високо в полето на размислите и рязко те спуска в долините на чувствата. Книга - пътуване през вечността в теб самия. Безумно съчетание от гняв и любов, жестокост и нежност, оцеляване и умиране, самота и напалм. 

Това, което прави Ивайло Мерджанов с текстовете си, всъщност е една безмилостна дисекция на личността, която операция в крайна сметка разчленява с хирургическа точност и грозния свят, в който живеем,  свят "репетиция за вечността". Свят, даващ ни абсурд след абсурд, а техният отзвук в крехкия свят на душата причиняват крах. Душа, чието единствено спасение е любовта. И живот в състояние на "нелюбов" - състояние на душата, върховно страдание. И болезнено знание, че "докосването на душите е по-нежно от кацането на снежинка върху дланта ти". И още по-болезнената безнадеждност на всепоглъщащото усещане за "никаквицата самота", чиито съставни части са безгранични любов, липса и отчаяние, което прави идеята за смъртта примамлива за носещия това усещане в себе си, понеже:

"опитът ни да сме щастливи за по-дълго

от някакъв нещастен и неистов миг е обречен"

 "Ремисия" всъщност е процес на разбиране и приемане, че тъгата и любовта са завинаги, по-вечни и могъщи и от смъртта. Или истински като смъртта. "Ремисия" е приемането на "черната птица - любов",  на истината, че "да убиеш някого е по- лесно отколкото да го обичаш". Тя е и трудното приемане на себе си, разказването за себе си:

"аз съм бежанец и се прехвърлям през границата на надеждата"

"деструктивен съм като любов към приключенията на плътта"

"аз съм нищото в действие"

Четейки тази книга, всъщност присъстваме и на един яростен, страстен, взривяващ диалог със самия себе си, с онзи, с когото пишещият е свързан посредством думите. Лутането в непонятните посоки на мисълта сякаш направлява текстовете, говоренето със себе си е състояние на крайности:

"давам ти заповедта да си още жив"

и още:

"... по-добре е да не се бях раждал

разбрах какво е любов

омразата не ме интересува остава смъртта

не можах да разбера самотата... "

Авторът е в постоянна словесна връзка и със света, любовта и другите, в опит да бъде разбран, в опит да бъде чут "гласът", разказващ за неизречимото. И пишещ за него, за "разликата между живота и смъртта". Пишещ, понеже диалогът е еднопосочен, а

 "ти така и не разбра че проклетата поезия 

няма никакво значение"

И добре, че е това неразбиране,  за да ги има тези думи, съставени от самота и изписани "защото те е нямало теб". 

Писането на автора е житейски процес, анализиран многократно като заместител на живота. Думите са мислени като терапия за душата, единствен възможен изход от безумието на реалното, единствен начин да изкрещиш гнева и да прошепнеш любовта. И безмилостност към злоупотребата с думи:

"заравяме думите в стиховете

без дори да ги опеем"

"кажи ми, че писането има

някакъв различен от суетата смисъл"

И тъкмо това доказва тази книга, че писането и суетата могат да бъдат отделени, за да останат думите в най-чистата си форма, повтаряща истинните форми и думи на душата. 

"да ти напиша стих за това което е неизречимо" - това прави Ивайло Мерджанов с неговата "Ремисия" и ни казва:

"заповядай готови сме"

Четете! 

Ива Спиридонова