Гергана Димитрова / Поезия

Стара Загора! Добрата стара Загора се е нагледала на стихотворци, накацали по обсипаните й с акациеви цветове скамейки, заслушани в шушукането на липите и ромона на фонтаните й. За нея не е изненада, че ще я обожава още едно перо, перото на странна птица на име Гергана Димитрова. 

Въпросната пристига в света две есени преди двадесет и първия век. Избира за декор на своята поява най-мрачната нощ, за мото на своя живот – обновителната светлина. Стремежът към светлината направлява и видния френски писател Ромен Ролан; през 2017 г. Гергана ще завърши гимназията, носеща неговото име, с чуждоезиков профил немски с английски.

Тъй като любовта към мъдростта е отличителна черта на пишещия човек, съвсем естествено продължение в съдбата на госпожица Димитрова е отдаването на  специалност Философия (в СУ „Св. Климент Охридски”). 

Може би е необходимо да се споменат заниманията, предшестващи и обуславящи посоката, набелязана от героинята на този разказ. Интересите и трудът ú я отвеждат на страниците на в. „Литературен глас”, в. „Свободна воля”, в. „Репортер РР”, сп. „Его” и сп. „Пътеки”, в студиото на БНР. Стилът ú минава през леярните на различни жанрове, но лириката остава нейното най-сигурно убежище. 

През 2016 г. Гергана Димитрова е наградена с първото място в регионален поетичен конкурс.

Идната пролет щъркелът донася няколко кашона с книги, наследили творческия ú ген(ий). Нейният „Дилижанс” поема по пътя си.

Звънка тишина

Увехна ден. Мълчат мъглите,
прострени в жиците между ни,
Потеглят тромаво колите.
Безлюден път. И неми струни.

Размахват стълбовете саби,
пропадат в нулевата кота.
Аз сещам вече, че награби
смъртта от дяла на живота.

Пейзажът рязко се обръща.
Тунелът в гумите се врязва
и сред стъклата като в къща
духът се връща да наказва.

Луната - нар се изпоронва
в леда на нощната каверна,
щом кикот в зъберите спомня
за тебе, скитнице неверна.

Хвърчило

Хвърчило ли е моето сърце?
И моето сърце ли е хвърчило,
та залеза със кървави ръце
изтегли го 
до тясното си било?

Нарязани от опън на канап,
застъргват посинелите ми длани
и всяка дума - сторена на трап -
люпилото си 
с мъката ми храни.

Да бях оратор, нещо реторик,
да бих описал колко са ми скъпи
очите ти сега, във този миг,
когато 
самотата ме настъпи!

Безсилие, бермудска глухота
ранената ми честност ще погълне
и в свойта непривична суета
душата ти 
не ще да ми отвърне.

Замерено с прииждаща луна,
която като камък ще улучи,
хвърчилено сърце, за зла беда,
ще се разкъса, 
без да се поучи.

Панорама на премълчаното

Топлийчено-мънистени минутки
замижат по коралови уста.
Прозорчето и двете му гугутки,
кайсията и трите й листа.

Гергефените гоблени се движат,
кафените лъжички ала не.
С минутките годините се нижат,
отлитат като сплашени коне.

Нереченото още си почива
в мазилката, напукана от глас.
И щъркелът на времето отмива
създаното му жилище у нас.

Топлийчено-мънистени минутки
замижат по коралови уста,
но истините в сивите гугутки
намерили са своите места.

Ден втори

Дърветата, към пътника превити,
ребрата си изсъхнали броят,
пироните, у склерата забити,                                                                      
захапали нагнилата им плът.

Годината си дрипите натрупа                                                                           
 в кьошетата, запазени за гост.                                                                               
А под ботуша шум, като че хрупа                                                            
снегът човешка кост.

И храчи махмурлията надежда,
подръпва отънялото джубè,
униние с лапавица разрежда,
поглежда изпод вежда към небе. 

Гирлянди, като змúи потаени,
се гънат по безименния плет.
Едемците са сластно упоени,
сърцата им са клъвнати поред.

Горчивата чаша

Ще плисне пунш и как ще се отворят,
как само ще поискат да гълчат!
Ще плисне пунш и те ще заговорят,
а не така безоко да мълчат.

Ще плисне пунш и тайната ненавист
ще лъсне като пломба в челюстта
и брат на брата в черната си завист
ще лочи до премала от кръвта.

Ще плисне пунш, сълзата ще задави
зловонните остатъци от смях,
грабливият гнездото ще остави
и с викот ще се спусне върху тях.

Ще плисне пунш и вехтите протези
на къщата с кокошите крака
ще рухнат.
Ала ний ще се оплезим
с последната си чаша във ръка.