Динко Динков / Поезия

За нас е удоволствие да ви представим един от силните поети - маринисти в полето на съвременната българска литература - Динко Динков.

Авторът е роден на 9 май 1977 г. в гр. Стара Загора. Живее и създава красивите си поезия и проза съвсем близо до морето -  в гр. Бургас.
Завършва специалностите „Българска филология” и „Журналистика” в ПУ „Паисий Хилендарски“.
Работи като учител по литература във ВСУ „Захари Стоянов“ и в ПГМКР „Св. Никола“ – гр. Бургас.

Динко Динков е ръководител на Литературен кръжок „Иван Апостолов” към Народно читалище „Фар – 1946” – гр. Бургас. Кръжокът е основан в края на 2017г. с подкрепата на Община Бургас и РУО – Бургас. В него взимат участие талантливи млади хора, завършили 9-ти клас с любов към литературата и морето, изкушени от творчеството.

Член е на Управителния съвет на Бургаска писателска общност. 
През 2017г. Динко Динков е приет в Съюза на българските писатели.

Сборникът му с разкази „Колобърът“ е удостоен с наградата „Еквалибриум“ на издателство „Либра Скорп“ за 2008 г.

През 2010 г. издава стихосбирката „Морска колония“, през 2014 г. – „Гмуркачът“, през 2015г. – сборникът с разкази „Уморен“, а през 2016г. – стихосбирката „Хубава Яна“.

Последната стихосбирка на автора носи името „Непоискани дълбини” и излиза от печат през септември 2017г. 

Потопете се в морските дълбини на човешката душа с няколко прекрасни текста от последната поетична книга на Динко Динков:

Дълбини

Единствено вълните ме прегръщат
и могат да убиват от любов.
Присвива се докоснато от мълния
разтвореното мидено око.

И в щастието няма пълнолуние,
а бисерът е намек за стъкло
с решетки от черупки, който чува
на дълбините всяка тишина,

но всяка тишина излъчва пропаст, 
увисне ли в обърнато небе – 
потъналите кораби са кости
на някакво отминало море –

на хората, закотвени в заблуди.
И някой ден отвъд, отдалечен 
с годините, когато ме принуди
водата сам, съвсем обезводнен –

към пълното око с мираж и слюда
да гмуркам като друг и вместо мен
ще искам непременно да изгубя
рода си и да бъда нероден.

Поетът и неговата стихия

Като жито посято в дъжда
зрее пясък над мъртвите ниви…
Кротко ляга и спира дъха
на човека фалшивият смисъл,
разпилян на отломки в кръвта,
преобърнат във зли намерения.

Как извира от черната смърт
златен стрък за живота на всеки!

И политат в пасаж от звезди
измечтани до болка признания.

В книжна лодка поетът мълчи
и гадае в съня на водата
до разлятите котви – очи
на лицата от жал изковани…
Той наистина би ви спасил,
ала в себе си никого няма.

И изгубен в кристалната вис
през дъха на божествени роли –

пред затвора да бъде щастлив
е избрал да остане на воля.

Отнемане

Морето в майка ми…

О, майки, как се люшкат
вълните под обветрените дрехи
като платна на кораби, които
отвеждат до пристанища живота…

А може би проплакват съкрушени
все още мокри бебетата с ужас,
че ние им отнемаме морето
и късаме връвта към вълнолома

като последно в себе си доверие.