Пътуването към света и себе си.
Когато искаш да опознаеш света и да достигнеш до себе си, когато си влюбен в дивото и знаеш как да изпишеш тази любов, така че да докосне и запали всеки, който иска да избяга в света, тогава се раждат книги като тази – „Да обичаш дивото. Монголия” на Петя Димитрова.
Не, това не е просто пътепис, тази книга е и личен дневник, и научен труд. Всяко едно определение за нея е вярно, защото текстът, който те пренася сред монголската степ, е с много лица, всяко от които от една страна напомня на авторовото, но от друга разказва история за срещнатите по пътя тамошни хора. Вероятно интересът на авторката към етнологията и детайлното вглеждане в заобикалящото я място на другост, допринасят доста за това. Читателят и за миг не може да скучае, защото на следващата страница го чака нов път, посрещат го нови хора, чакат го още истории. Язди камили, среща пътешественици, опознава чужда култура, изпраща слънцето, радва се на природата, слива се с нея, за да усети дивото, да стане част от него. Петя разказва увлекателно и непринудено за дългото си пътешествие от родината, през Москва, Сибир, Монголия, чак до пустинята Гоби. Текстът не представя само сухи факти, напротив, читателят се чувства така, сякаш е седнал на една маса с пътешественичката и научава за света през нейните очи в приятелски и уютен разговор. Много лесно е да се пренесеш на местата, които Петя описва, да усетиш мириса на пушек, топлината на спалния чувал, козината на камилата, горчивият вкус на аарула, уюта на монголската юрта. Също така лесно е да се заразиш с емоциите на авторката, защото тя по никакъв начин не ги скрива, напротив, разкрива собствените си усещания при сблъсъка с новото, като по този начин изпитва и опознава себе си. И, малко или много, ни кара да поискаме и ние да попътуваме в себе си и в непознатия див свят, предизвиква ни да мечтаем и съпреживяваме, като това всъщност е едно от ценните качества на “Да обичаш дивото. Монголия”.
Редно е да се отбележи и качеството на дизайна на изданието, което също допринася за въздействието, което книгата оставя. Добрите илюстрации, адекватно изнесените цитати пред всяка глава, богатият снимков материал – всички те имат самостоятелна художествена стойност, която добавят към стойността на книгата.
Интересното в тази книга е разделението на пространството на родно, мое и чуждо, световно, условно казано. Пътешественикът тук носи родното пространство в себе си и именно там е точката му на отпътуване и завръщане. Защото пътуването е и откриване на себе си, пътуване към себе си. Но едновременно с това е пътуване към света отвън, примамлив в своята необятност и възможности за обогатяване. Пътуващият човек е изследовател на света и себе си, като не забравя, че „Изкуството е да се влюбиш в новото, без да забравиш да обичаш старото.”.
Не на последно място, „Да обичаш дивото. Монголия” е значима книга за полето на съвременната българска литература, защото са рядкост издаваните пътеписи с психологически и научен елемент, които да са така добре съчетани в увлекателен художествен текст, който не може да те остави безразличен. Петя Димитрова не само доказва, че щастието не е крайна точка на дестинацията живот, а е пътят сам по себе си. Тя успява да накара читателя да поиска, веднага след като затвори и последната страница на книгата, да стегне багажа си и да се огледа за някоя нова и непозната дестинация, към която да се насочи. И, тръгвайки на път, да открие не само дивото, а да успее да преоткрие и себе си, заявявайки своето място в пространството на още неизследваната от него необятност на пъстрия и красив свят, в който живеем.
Ива Спиридонова
Коментари
Публикуване на коментар