Светът е голям и спасение дебне отвсякъде

Не знам дали съм права, но затваряйки последната страница на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на Илия Троянов, в главата ми тази книга започна да ми напомня на "100 години самота" на Маркес...с преплитането на времевите пластове, връщането към корените, детайлите от външния свят, превърнати в сиимволи на вътрешния. "Nomen est totem. My name is my castle."

Дали пък Троянов не е написал българският вариант на Стоте години, не толкова мрачен? 

Безспорно е обаче, че е силна, много силна книга. А някак и много актуално ми звучи днес бежанската, емигрантската линия...сякаш изчерпваща се с: "Подслонът се отказва или отнема, молещите биват отблъсквани или връщани."

А персонажите, сюжета...
Накъсаните образи карат читателя сам да ги сглобява до достигане на цялост и така участва в творческия процес. Същото е и със сюжета и историите. Някак си те ангажира, увлича. И доставя удоволствие от брилянтно написания текст.

Животът е игра на табла, хвърляне на зарове, "Тука има, тука нема", "..съдбата ви е премерена с вероятност едно към три"...

И няма отказване от играта: "Ние ще се борим, няма да се предадем, ще мечтаем и играем, ще губим и печелим и ще бъдем отново, сега и завинаги, свободни."

Заровете се хвърлят, колелата се търкалят...и все в търсене на жаждата за живот. Пътят към надеждата е спасението, а то дебне отвсякъде, защото светът е голям, светът е пътуване, пътуване към себе си, пътуване към дома, към корените.

И знаков цитат на един от епизодичните герои в книгата: 
"...Кога започва надеждата..." - въпрос без въпросителен знак, на който тази книга дава категоричен отговор с удивителен знак. "Сега!"

След книгата е време да отивам на кино, за да видя най-сетне и филма.

Идвате ли? 

Ива  Спиридонова