Непостоянната нимфа" Гилермо Кабрера Инфанте - една кубинска "...история за любов, лудост и смърт.".
Разказ за разказването като акт, който сближава минало и бъдеще чрез четенето. Или, както казва самият автор: " Но писането се опитва да принуди четенето да създаде някакво минало, да повярва в това минало - докато това разказано минало пътува към бъдещето." Магия, която възкресява любовта, дарявайки я с безсмъртие.
Разказ за разказването като акт, който сближава минало и бъдеще чрез четенето. Или, както казва самият автор: " Но писането се опитва да принуди четенето да създаде някакво минало, да повярва в това минало - докато това разказано минало пътува към бъдещето." Магия, която възкресява любовта, дарявайки я с безсмъртие.
Първото ми впечатление от книгата бе свързано с невъобразимостта на диалога.
Диалог, който предизвиква усмивка, правейки прекрасни заигравки с автори и текстове, времена и събития, кино и литература.
Важно е да се отбележи и изключително добрата преводаческа работа на Стоян Йорданов върху един, струва ми се, доста тежък текст.
Авторовият талант също е безспорен, проявен в майсторството на повествованието. Инфанте всъщност разказва образите. Той създава образ, разказвайки. Естелита, Стела е разказана, възкресена, преродена.
Диалог, който предизвиква усмивка, правейки прекрасни заигравки с автори и текстове, времена и събития, кино и литература.
Важно е да се отбележи и изключително добрата преводаческа работа на Стоян Йорданов върху един, струва ми се, доста тежък текст.
Авторовият талант също е безспорен, проявен в майсторството на повествованието. Инфанте всъщност разказва образите. Той създава образ, разказвайки. Естелита, Стела е разказана, възкресена, преродена.
Двамата герои - интелектуалецът Хесито и лолитката Стела, са коренно различни, но говорят на езика на любовта. И тук неразбирането на хай левъл говоренето от простотата на красотата всъщност е потвърждение на факта, че най-универсалният език е този на любовта. На него сърцата се разбират, телата си говорят, душите се свързват, но и се унищожават една друга с любов. На фона на тъжно болеро.
Това е разказ за една абсурдна любовна история между две далечни духовно души, но и разказ, стремящ се да обясни абсурдността на любовта. И още - тук има стремеж да се обясни необяснимостта на изменчивата женската природа и да се оправдае лудостта. "Литература? Всичко е възможно!"
А Стела безспорно е луда в своето безразличие към живота, тя е извън него, невярваща в нищо, безчувствена, жестока, недокосната дори от любовта. Момиченце-жена, непостоянна изящна нимфа, хищна гъсеница, отказваща да се превърне в пеперуда. Тя е свободно спускане по течението, доказателство за твърдението, че "Смисълът на съдбата е в липсата на съдба."
Това е разказ за една абсурдна любовна история между две далечни духовно души, но и разказ, стремящ се да обясни абсурдността на любовта. И още - тук има стремеж да се обясни необяснимостта на изменчивата женската природа и да се оправдае лудостта. "Литература? Всичко е възможно!"
А Стела безспорно е луда в своето безразличие към живота, тя е извън него, невярваща в нищо, безчувствена, жестока, недокосната дори от любовта. Момиченце-жена, непостоянна изящна нимфа, хищна гъсеница, отказваща да се превърне в пеперуда. Тя е свободно спускане по течението, доказателство за твърдението, че "Смисълът на съдбата е в липсата на съдба."
Освен Естелита, в романа съществува и една друга голяма, географска любов на Хесито, т.е. и на самия автор и това е Хавана. На втори план, като декор, свидетел, но винаги там и винаги обичана, тя също е главен герой в романа.
Текстът сам по себе си е сладко-горчив, носи вкуса на Хавана, почти можеш да усетиш сладостта на меласата и меда и да вдъхнеш аромата на пурите. Да чуеш болерото, да го усетиш как се впива в душата, за да я разтопи, "звучащо като бавна самба, като салонен парижки валс, като прост български напев, превърнат вече в източноевропейски фолклор".
Текстът сам по себе си е сладко-горчив, носи вкуса на Хавана, почти можеш да усетиш сладостта на меласата и меда и да вдъхнеш аромата на пурите. Да чуеш болерото, да го усетиш как се впива в душата, за да я разтопи, "звучащо като бавна самба, като салонен парижки валс, като прост български напев, превърнат вече в източноевропейски фолклор".
Но да се върнем на идеята за разказването. Любовта, разказана като минало, се превръща в бъдеще и вечност, възкресена от думите.
"Ще ни спаси този рай, ще ни осъди този ад - една книга, животът."
Всъщност това разказване на миналото превръща текста в едно безкрайно търсене и намиране на отговор на въпроса "Що е любовта?".
И в крайна сметка Инфанте не създава само един незавършен роман, той създава и един вечен образ - Непостоянната нимфа, която е една от най-прекрасните метафори на любовта, каквато е - изящна, непостоянна, жестока, намираща се в една вечна, незавършима метаморфоза по пътя към своето безсмъртие.
"Ще ни спаси този рай, ще ни осъди този ад - една книга, животът."
Всъщност това разказване на миналото превръща текста в едно безкрайно търсене и намиране на отговор на въпроса "Що е любовта?".
И в крайна сметка Инфанте не създава само един незавършен роман, той създава и един вечен образ - Непостоянната нимфа, която е една от най-прекрасните метафори на любовта, каквато е - изящна, непостоянна, жестока, намираща се в една вечна, незавършима метаморфоза по пътя към своето безсмъртие.
Коментари
Публикуване на коментар