Пропускане към основното съдържание

"Дръж се, бейби, този свят е пълна лудница." Пробвайте. Помага!




Започнах да чета "На юг от никъде" на Чарлз Буковски отзад напред. Вероятно защото аз самата бях никъде, първо прочетох последните изречения в книгата, а те гласят:
"Дръж се, бейби, този свят е пълна лудница.

И дето се вика, нямаше какво повече да се каже." 

Тези думи на "лудия, който живееше със зверовете" промениха гледната ми точка и сложиха началото на пътуването ми на юг от моето собствено никъде. Пътуване към лудницата на света, която ми разказа много "случки от погребания живот".
 
Брутално - реални, дълбоко лични и автобиографични, всички истории в тази книга носят в себе си дълбока, гола, нахална мъдрост, която не може да те остави безучастен.

Мъдрост, до която се достига по трудния път и затова истинска. Защото дали някой от нас, живеещите подредено и прилично, може да каже, че е по-добър, по-истински и по-мъдър от героя/героите в тези разкази? Те са хора, заложили и загубили живота си на хиподрума, в надпревара с конете на времето. И намерили утеха в порока, вулгарни, брутални, свършени. Но продължаващи да живеят, защото "Колкото по-малко вярваш в този живот, толкова по-малко имаш за губене." А когато нямаш какво повече да губиш, вече си над нещата и над времето. И се превръщаш в светец, а именно "Лудите и пияниците са последните светци на тази епоха." Което, простете за аналогията, ми напомня и за един друг голям роман - "По пътя" на Керуак, където се казва: "...Защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж..."
Та това е. Светът е болен и трябва да си луд, за да го разбереш и да оцелееш в него. В противен случай мигрираш навътре в себе си или на юг от своето никъде, за да стигнеш пак там. Чета, пътувам на юг и от време на време си повтарям профилактично: "Дръж се, бейби, този свят е пълна лудница." 
Пробвайте. Помага!

Коментари

Популярни публикации от този блог

ПСЕВДОНИМИТЕ НА ИЗВЕСТНИ ПИСАТЕЛИ

трета част Български писатели Емилия Попова litcocktail.wordpress.com И родната ни литература не изостава от „модата“ на псевдонимите. В края на 19-и и началото на 20-и век  по света и у нас са били модерни различни варианти на флорални псевдоними. Малко или много псевдонимите на нашите известни писатели са известни, но да си  припомним някои от техните истории. Да започнем от по-отдавна и с нещо по-неизвестно. За ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР се знае, че е средновековен български духовник и писател. Но името му се е превърнало в обект на ожесточени дебати и множество конспирации. Общоприетата теория е, че Черноризец идва от „монах“ – най-ниският сан в духовенството, а Храбър е или истинското име на човека зад това прозвище, или псевдоним, като най-вероятно става дума за второто. Единственият исторически извор, от който черпим информация за личността Черноризец Храбър, е неговото средновековно съчинение, озаглавено „За буквите“ или „Сказание за буквите“ (на старобъл...

ПСЕВДОНИМИТЕ НА ИЗВЕСТНИ ПИСАТЕЛИ

ВТОРА ЧАСТ Мъже писатели Емилия Попова litcocktail.wordpress.com Някои автори, освен основния си псевдоним, имали и много други – Волтер е имал над 160, а Ленин над 150. Понякога псевдонимът се присъединявал към фамилията /М.Е.Салтиков-Шчедрин/. Много от псевдонимите изместват истинската фамилия и стават постоянни авторски имена /Молиер, Стендал, Горки, Ленин/. Има и колективни псевдоними /Козма Прутков/. ДАНИЕЛ ДЕФО, английският писател и публицист, известен като автор на „Животът и чудните приключения на Робинзон Крузо“, имал рождено име Даниел Фо. Де Фо била фамилията на предците на Даниел. Но през няколко поколения се изгубила приставката Де, родовата фамилия се преобразувала по английски образец и бившите Де Фо започнали да се наричат просто Фо. През 1695 г. начинаещият писател я връща на мястото й. Причина за това било, че искал да се укрие под чуждо име от властите заради участието си във въстание. И тогава Даниел Фо става Даниел Дефо, като всъщност тази фами...

Повестта "Алтъна" на Ивелина Радионова

Прекрасно е сред огромното количество български новоиздадени книги, да срещнеш нещо, което много напомня "Гераците". Нещо отвъд модерността, панаирите и словесните упражнения. Повестта "Алтъна" на  Ивелина Радионова  ( Ивелина Никова ).  Една история за забравения патриархат, за вечните ценности, за липсата на разделение между религии и обичаи, за паметта, рода, почитта, чистотата на душата и любовта.  Четейки, все ми се искаше историята да се разгърне още малко и още малко. Може би има потенциал да се превърне и в по-мащабен текст. А може би ярко пресъздадената народна мъдрост е достатъчна като послание. Не съм експерт, но почувствах тази история. Алтъна, Вълчицата, Родопа и ето тези думи, които ме докоснаха в личното ми качество на четящ човек:  "Не бягай от болката! Няма удобна тъмница за нея...Но ти не свиквай с болката, надживей я! Тогаз, когато ти е най-тежко, забий нокти в земята! Вкопчи се в нея! Стисни зъби, прегърни дърво и се смали до коренит...