Започнах да чета "На юг от никъде" на Чарлз Буковски отзад напред. Вероятно защото аз самата бях никъде, първо прочетох последните изречения в книгата, а те гласят:
"Дръж се, бейби, този свят е пълна лудница.
И дето се вика, нямаше какво повече да се каже."
Тези думи на "лудия, който живееше със зверовете" промениха гледната ми точка и сложиха началото на пътуването ми на юг от моето собствено никъде. Пътуване към лудницата на света, която ми разказа много "случки от погребания живот".
Брутално - реални, дълбоко лични и автобиографични, всички истории в тази книга носят в себе си дълбока, гола, нахална мъдрост, която не може да те остави безучастен.
Мъдрост, до която се достига по трудния път и затова истинска. Защото дали някой от нас, живеещите подредено и прилично, може да каже, че е по-добър, по-истински и по-мъдър от героя/героите в тези разкази? Те са хора, заложили и загубили живота си на хиподрума, в надпревара с конете на времето. И намерили утеха в порока, вулгарни, брутални, свършени. Но продължаващи да живеят, защото "Колкото по-малко вярваш в този живот, толкова по-малко имаш за губене." А когато нямаш какво повече да губиш, вече си над нещата и над времето. И се превръщаш в светец, а именно "Лудите и пияниците са последните светци на тази епоха." Което, простете за аналогията, ми напомня и за един друг голям роман - "По пътя" на Керуак, където се казва: "...Защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж..."
Та това е. Светът е болен и трябва да си луд, за да го разбереш и да оцелееш в него. В противен случай мигрираш навътре в себе си или на юг от своето никъде, за да стигнеш пак там. Чета, пътувам на юг и от време на време си повтарям профилактично: "Дръж се, бейби, този свят е пълна лудница."
Пробвайте. Помага!
Коментари
Публикуване на коментар