Надежда Тошкова / Поезия

Днес бихме искали да споделим с вас една от нашите надежди – тази, че българското слово ще се съхрани и извън пределите на родното. Тя се нарича Надежда Тошкова и пише прекрасна поезия. 

Надежда  е родена на 01.08.1974г. във Велинград. След завършване на средно образование в СОУ „Васил Левски“ в родния си град, продължава с институтско полувисше в колеж за „Външна търговия и международен маркетинг“ към УНСС, с квалификация „Икономист”. По-късно заминава за Италия, където понастоящем живее и работи. Но не губи любовта към българския език и не спира да създава красиви и разпознаваеми текстове.

През 2015 е номинирана като автор на поезия в Националния конкурс „Магията любов“, провеждащ се в градКазанлък.
Нейни публикации можете да прочетете в 
проектът „Manu Propria”, 
Алманах "Нова българска литература”, Поезия 2016 – Фондация „Буквите”,
Алманах "Нова българска литература”, Поезия 2017 – Фондация „Буквите”,   както и на страниците на  
електонното списание „Нова асоциална поезия”.

Самата тя споделя за себе си следното: „Надежда съм и съм едновременно оптимист и песимист, и непоправим мечтател. А да пиша е свобода, едно безкрайно изследване на всички пътища на пълнокръвния живот. Всичко това е събрано на едно място: сайтът „Желание” и Фейсбук страницата ми „Corner of the wishes”.”

А ние с гордост можем да споделим, че съвсем скоро „Библиотека България” ще има удоволствието да представи на ценителите на добра поезия дебютната стихосбирка на Надежда Тошкова, носеща името „Голи очи”.

Насладете се в аванс на няколко щрихи от думи, взети от страниците ѝ:

ЦЯЛ ЖИВОТ

Лъжата
ми носи камъни,
с които истината ми
строи гнездо.

Отглеждам доверие.

***

Най-силни
са човешките рамене.
Най-тежки са
без ничия тежест.

НИТО ДУМА

Тишината ражда поети.

Мълчанието ги убива.

ВЯРВАШ ЛИ МИ?

Не съм
като късмета,
провидението,
щастието,
любовта.
Те ще те изоставят.

Аз – не.

***
Не искам прозорци.
Не им искам надеждата.
И очакването.
Не искам светлината да ме гали,
да ме вика при себе си,
да ме приканва да се приближа
до тези измамни отвори.
Не искам да ги украсявам със завеси,
да гледам как вятърът се заиграва,
преминаващ през полюшващите се крила,
да достига, милващ, лицето ми,
носещ уханието на загубеното море.
Не искам дъждът да ми пее по стъклата им,
зимата да рисува мечтите ми върху им,
пролетта да ги разтапя без спомен,
а лятото да търси отражението си в мен.
Не искам да ми показват различията
между безкрайната дневна синева
с игриви слънчеви зайчета
и звездната мантия на дълбоката лунна нощ,
когато разлика вътре в мен няма.

Не искам възможността
да погледна през тях,
само за да видя,
че не идваш.

ДА ПРЕПЛУВАШ ЖИВОТА

Къде ли е закотвена надеждата
и диша ли свободно вятъра?
Накъсани, платната на копнежите
в покров превърна ги забравата.

Пробойните разяждат корпуса,
без обич няма как да се запълнят.
Грях твой и чужд са. Само прошката
и вярата предпазват от потъване.

Животът все е бясно мятане
в морето от изпитвана вина.
Добре да плуваш, пак ти трябва някой –
спасителната лодка до брега.

Посоката е все една и съща,
но миналото не е лек баласт.
За да се върнеш при сърцето, вкъщи,
хвърли зад борда тъмната му власт.

ОБЕЩАНИЕ

Когато от очите потича умората
и дълбините те дърпат към себе си,
когато е трудно да дишаш през порите
и усещаш сърцето си в менгеме,
и светът ти се свие във черното,
неспособен да върне дъгата,
а камертонът на времето
трепти със звука на тъгата.

Когато не виждаш, дори и прогледнал,
къде се намираш, защо ли си там,
стремиш се към полет, а си заседнал
дълбоко в съмнението, изоставен и сам.
Когато прекърши се последната жилка
и пропадаш неспирно, безмилостно…
Тогава ще усетиш ръцете ми силни
как възраждат света ти от нищото.

САМО ПОВЯРВАЙ

Аз съм твоята тайна. Спасителен бряг и пристанище.
За неказани мисли, прикрити с учтива усмивка.
За разказващи погледи, за пръсти трептящи и парещи.
За докосване вътре, под всекидневна твърда обвивка.

Аз съм топла прегръдка. От глас. Или изписани думи.
Мека завивка за сбъднати сънища в мрачна реалност.
Мостът, прехвърлящ всички пропасти помежду ни.
Щит срещу лепкав хлад на самота и бруталност.

Аз съм волния полет след години, прекарани в клетка.
Точна карта за скрито съкровище дълбоко във теб.
Двете страни печеливши на стара късметлийска монета.
Всичко, което поискаш. Само повярвай във мен.

ТИХО

Когато думите са като неми ноти,
изпаднали от гласните ти струни,
накуп - през смисъл, през насоки,
в звука на тишината ги изгубваш.

Когато в миг осиротяват, кухи,
без сила на плющящ камшик,
без адресати, можещи да чуят...
Крещиш, а пронизително си тих!
 

ГОЛИ ОЧИ

Искам да видя очите ти голи,
доброволно от тебе съблечени,
доверчиво посрещащи моите
и готови да бъдат прочетени.

Каквото имаш, приемам за свое –
всеки страх, самота или липса.
Споделеното прави ме твоя.
Любовта е жажда за истина.

Ще видиш моите вече така,
от всяко було напълно лишени.
Ще се срещаме с поглед сега,
нека запазим душите си цели.

Ако можем…