Слънцето бе навело очи към земята. Спускаше се да стъпи на хоризонта, да седне и да си почине подир дългия път по небето. Накрая щеше да метне алена завивка на рамо и да се изгуби в сън.
В погледа му се просна гората. Беше звънтяща и пълна с живот. Много пъти замръкваше и осъмваше в пазвите й. Сливаше се с дъха й, с гласовете, с крясъците и плачовете й. Удивен от всепоглъщащата любов на птиците.
Тука изпърхваше неговата птица, неговата изгора. Чуваше отдалеч маха на крилете й. Виждаше как загребват простора на гората, а синевата и светлината полепва по тях. Отгръщаше ръце. Втурваше се да се потопи в багрите на подвижния пейзаж, да забрави, че живее на тоя свят, да изчезне в прегръдките…
Спусна се през дърветата. Залезът тичаше подир него. Посипваше стъпките му с бакърените отблясъци на опадалите листа. Влизаше все по-дълбоко в бежовата тишина на жълъди и в небесните езерца на теменуги. Накрая залезът се умори, изостана, грохна… Едва докосваше Хайдутина с ръце и лягаше в тревите.
Тогава изпърха неговата птица.
Спуснаха се в дълбокия кладенец на устните си. Гората онемя над тях, притвори очи смутена. После ги покри с черга от мрак и звезди. Чуваше шепота, тласъка, тътена на кръвта им. Мъчеше се да заспи гората, не можеше. Усещаше ги врязани в люлката на душата си. Радваше се смълчана над топлите зрънца на телата им. Докосваше ги и тръпки я полазваха. Те пиеха и отнемаха дъха си бавно и ненаситно. Пламваха и замираха. Притихваха накъсо. Изнемогваха в страстта си. Звездите слизаха от клоните, търкулваха се в тревите. Минаваха по челата, по устните и раменете на двамата, полепваха по тях и ги обгръщаха в сияние…
… Денят нагазваше в гората и чуваше тръпнещия порив на зазорили криле. Просветваха върховете на дърветата. Попиваха и ронеха първите капки на изгрева. Пъплеше синьосинкава мъгла. Витаеха необясними, недоузрели багри и цветове. Сливаха се и се отблъскваха, преплетени в игра. Полъхът ги изтръгваше от опиянението и отново ги тласкаше в играта, преди да я преобърнат стрелите на слънцето… Той я носеше и люлееше на ръце. Тя бе полугола, изваяна и искряща. Дългите й коси плуваха в синкавата мъглица. Потрепваха златните ябълки на гърдите ѝ.
Тука изпърхваше неговата птица, неговата изгора. Чуваше отдалеч маха на крилете й. Виждаше как загребват простора на гората, а синевата и светлината полепва по тях. Отгръщаше ръце. Втурваше се да се потопи в багрите на подвижния пейзаж, да забрави, че живее на тоя свят, да изчезне в прегръдките…
Спусна се през дърветата. Залезът тичаше подир него. Посипваше стъпките му с бакърените отблясъци на опадалите листа. Влизаше все по-дълбоко в бежовата тишина на жълъди и в небесните езерца на теменуги. Накрая залезът се умори, изостана, грохна… Едва докосваше Хайдутина с ръце и лягаше в тревите.
Тогава изпърха неговата птица.
Спуснаха се в дълбокия кладенец на устните си. Гората онемя над тях, притвори очи смутена. После ги покри с черга от мрак и звезди. Чуваше шепота, тласъка, тътена на кръвта им. Мъчеше се да заспи гората, не можеше. Усещаше ги врязани в люлката на душата си. Радваше се смълчана над топлите зрънца на телата им. Докосваше ги и тръпки я полазваха. Те пиеха и отнемаха дъха си бавно и ненаситно. Пламваха и замираха. Притихваха накъсо. Изнемогваха в страстта си. Звездите слизаха от клоните, търкулваха се в тревите. Минаваха по челата, по устните и раменете на двамата, полепваха по тях и ги обгръщаха в сияние…
… Денят нагазваше в гората и чуваше тръпнещия порив на зазорили криле. Просветваха върховете на дърветата. Попиваха и ронеха първите капки на изгрева. Пъплеше синьосинкава мъгла. Витаеха необясними, недоузрели багри и цветове. Сливаха се и се отблъскваха, преплетени в игра. Полъхът ги изтръгваше от опиянението и отново ги тласкаше в играта, преди да я преобърнат стрелите на слънцето… Той я носеше и люлееше на ръце. Тя бе полугола, изваяна и искряща. Дългите й коси плуваха в синкавата мъглица. Потрепваха златните ябълки на гърдите ѝ.
Коментари
Публикуване на коментар