Пропускане към основното съдържание

За „Думите МИ“ – ревю от Симеон Аспарухов


Да усетиш себе си нестабилен в равнините на думите и да искаш да забравиш точно там своите стъпки. С плискане да нагазиш в реките на думите и да усещаш студа на леда им.
Да осъзнаваш, че пиеш от отровени думи, докато видиш и последната капка на дъното.
Да бягаш без план за спасение, а защото изтръпваш от страх пред кръвожадното в думите.
Да криволичиш в пътеките, търсейки ключа към думите, в оставени стъпки на предишни загубени.
Да не схващаш как в плен си на своето тичане, да тлееш при всяко ненужно спиране, да губиш думи в опити да разбираш. И след всичката безнадеждност, която си срещнал по пътя си, след полета в равнините на думите, да отлиташ с птиците, да прегръщаш вятъра и да разбираш как всъщност се превръщаш в нежност.
Грапавостта от усещането за неравен чакъл под стъпалата, лед под езика и изтръпването на челюстта или изпотени длани при първа среща с непозната, са примери за малките битки в живота ни, които преглъщаме все някак. Защото тях ги избираме. Но когато правим избори, от които не знаем дали ще се завърнем същите след последствията им, тогава се стряскаме в самото начало. Така,  както аз, когато започнах да чета, така както продължих и не исках да спирам, ред по ред, една след друга страници... до последната. Чувствах, разчувствах се, потъвах, издигах се, нагазвах повторно, изчезвах, откъсвах от себе си, накрая се събрах пак в едно цяло. Парче по парче. Дума по дума. Отново аз, но малко и друг. Оживях след женското начало и непредвидим край, които се разпиляха пред простичко устроените ми вечери.
Такава е поезията на Ива Спиридонова в нейната книга "Думите МИ". Изнасилва съзнанието и го довежда до конкретна форма, в която не си се противил да се огледаш. Никога. Твоето себе си.
Открих своето „себе си” в тази женска изповед:
...
Аз съм първа, последна. И бяла.
Нелечима съм. Хапче за сън.
Ти се молиш. Мечта ще остана.
Миг и вечност заключих отвън.

Аз съм всичко и нищо. Забрава.
Покаяние, рай съм. И смърт.
Тук оставам, когато ме няма.
И си тръгвам, оставайки път.

Коментари

Популярни публикации от този блог

ПСЕВДОНИМИТЕ НА ИЗВЕСТНИ ПИСАТЕЛИ

трета част Български писатели Емилия Попова litcocktail.wordpress.com И родната ни литература не изостава от „модата“ на псевдонимите. В края на 19-и и началото на 20-и век  по света и у нас са били модерни различни варианти на флорални псевдоними. Малко или много псевдонимите на нашите известни писатели са известни, но да си  припомним някои от техните истории. Да започнем от по-отдавна и с нещо по-неизвестно. За ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР се знае, че е средновековен български духовник и писател. Но името му се е превърнало в обект на ожесточени дебати и множество конспирации. Общоприетата теория е, че Черноризец идва от „монах“ – най-ниският сан в духовенството, а Храбър е или истинското име на човека зад това прозвище, или псевдоним, като най-вероятно става дума за второто. Единственият исторически извор, от който черпим информация за личността Черноризец Храбър, е неговото средновековно съчинение, озаглавено „За буквите“ или „Сказание за буквите“ (на старобъл...

Малки хапки океан от Бен Янг – Олеся Николова

Водната стихия е една от основните съставните части на Вселената и от незапомнени времена заема много важно място в живота на човека. Това се отразява в митопоетическата традиция, където световният океан се разглежда като начало, от който космоса, небето, земята и всичко останало тръгват. Океанът в литературата се представя като хаотично движещ се първичен характер, аморфна опасност, теглеща магия. Океанът е вълнувал не само почети и прозаици, но и много художници още от древни времена чак до наши дни. „Художникът трябва да рисува не само това, което има пред себе си, но и това което вижда в себе си. Ако той не вижда нищо в себе си, той трябва да престане да рисува това, което има пред себе си“.             — К. Д. Фридрих. Сякаш, следвайки думите на Каспар Давид Фридрих, Бен Янг, пресъздава чрез езика на скулптурата, нежността на стъклото и бетона, невероятни истории за океана, вълните и самотата. Бен Янг е роден...

Мъртвите / Ралица Красимирова

Ралица Красимирова Йорданова е родена в град Ямбол на 05.11.1989 год. Средното си образование завършва в ПГ по СС "Дунавска земя" с. Ковачица, общ Лом. В момента е студентка в ШУ "Епископ Константин Преславски", със специалност българска филология. Живее и пише в Пловдив от скоро. Носител е на втора награда в направление поезия на Националния студентски литературен конкурс "Шумен 2012" и „Шумен 2013”, награда от филологическия факултет на ПУ „Паисий. Хилендарски” за автор-студент от Трети Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев“, първа награда за поезия на  Националния студентски литературен конкурс "Шумен 2014", втора награда в направление белетристика на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев” 2015, първа награда за разказ на Национален конкурс за разказ на младежка тема Варна 2016,  втора награда за разказ в направление литература на Арт-фест Тюленово 2016. Нейни текстове са публикувани в поетическата антология ...