Да усетиш себе си нестабилен в равнините на думите и да искаш да забравиш точно там своите стъпки. С плискане да нагазиш в реките на думите и да усещаш студа на леда им.
Да осъзнаваш, че пиеш от отровени думи, докато видиш и последната капка на дъното.
Да бягаш без план за спасение, а защото изтръпваш от страх пред кръвожадното в думите.
Да криволичиш в пътеките, търсейки ключа към думите, в оставени стъпки на предишни загубени.
Да не схващаш как в плен си на своето тичане, да тлееш при всяко ненужно спиране, да губиш думи в опити да разбираш. И след всичката безнадеждност, която си срещнал по пътя си, след полета в равнините на думите, да отлиташ с птиците, да прегръщаш вятъра и да разбираш как всъщност се превръщаш в нежност.
Грапавостта от усещането за неравен чакъл под стъпалата, лед под езика и изтръпването на челюстта или изпотени длани при първа среща с непозната, са примери за малките битки в живота ни, които преглъщаме все някак. Защото тях ги избираме. Но когато правим избори, от които не знаем дали ще се завърнем същите след последствията им, тогава се стряскаме в самото начало. Така, както аз, когато започнах да чета, така както продължих и не исках да спирам, ред по ред, една след друга страници... до последната. Чувствах, разчувствах се, потъвах, издигах се, нагазвах повторно, изчезвах, откъсвах от себе си, накрая се събрах пак в едно цяло. Парче по парче. Дума по дума. Отново аз, но малко и друг. Оживях след женското начало и непредвидим край, които се разпиляха пред простичко устроените ми вечери.
Такава е поезията на Ива Спиридонова в нейната книга "Думите МИ". Изнасилва съзнанието и го довежда до конкретна форма, в която не си се противил да се огледаш. Никога. Твоето себе си.
Открих своето „себе си” в тази женска изповед:
...
Аз съм първа, последна. И бяла.
Нелечима съм. Хапче за сън.
Ти се молиш. Мечта ще остана.
Миг и вечност заключих отвън.
Аз съм всичко и нищо. Забрава.
Покаяние, рай съм. И смърт.
Тук оставам, когато ме няма.
И си тръгвам, оставайки път.
Коментари
Публикуване на коментар