Последната риза от стихове на Емил Павлов

Как се остихотворява самотата? И как поезията се превръща в нейна метафора? Отговорът на тези въпроси можете да откриете в новата стихосбирка на Емил Павлов - "Самотата е последната ми риза". 

Самотата на поета в тази книга не е пречупена сълза, а гордост. И цената, която той заплаща, за да се превърне в дом за стиховете, е висока. 

"Самотата е последната ми риза" е дреха от думи, която повече разкрива, вместо да прикрива душата. Всяка нейна кръпка е на мястото си, повтаряща шевиците от рани, които носи сърцето. След като авторът вече ни е разказал как всъщност стихът се изписва: 

Превърни си душата в постеля 

Ще дойде 

С неспокойните пясъци в себе си 

в които е дишало времето 

върху прозрачните твои стени 

ще се изрисува 

Спри дъха си 

песъчинките укротявай с нежност 

и себе си укротявай 

и се изписвай 

До последност 

читателят навлиза все по-навътре в "Изложбените зали на сърцето". Раните, липсите, болките са експонати, които са изложени на показ с цялата откровеност, на която е способен пишещият човек. Често в поезията темата за корелацията "пишещ - стих", "автор - произведение", се засяга от интимните с думите. Но всеки път тя бива пречупена през личното светоусещане, което ѝ дава необходимата доза истинност. При Емил Павлов също е така, но начинът, който той е избрал, всъщност е интересен и за читателя, защото е своего рода пътешествие в интимността: 

Стъпвай нежно 

тишината на своите пръсти 

остави да танцува 

върху струната на душата ми брулена 

Все още изпъната уморила и вятъра 

тя те очаква 

да ѝ бъдеш присъда 

Откровеността води четящия до прага на възможното възприемане, защото в един момент той всъщност се оказва в Ада на един човешки опит за съществуване: 

Изложбата откривам 

в най-величествената измежду всички зали – 

Градината на Ада 

Посетител, които няма начин да не развие симпатия към душата, изложена на показ. Но и съпреживяващ, на чието въображение са оставени доста възможни детайли от изложбата, довела го до Ада. Изложба, провокираща вглеждане в личния ни ад. Където обикновено присъстваш трайно само ти. 

Така, минавайки през себеизразяването и излагането на показ, авторът достига до единственият възможен изход на тази авто-изложба - обличането на самотата. Всички търсения на Човека, на другия, на близостта, на любовта, завършват вътре в теб самия. За да разбереш накрая, че всъщност винаги си бил сам. И единствено Тя остава с теб завинаги: 

Самотата си рисувам 

стих след стих 

изписвам съкровените ѝ тайни 

Не я изхвърлих с времето 

и даже и простих – 

единствена с мен до края ще остане 

Всъщност, с тази своя книга, Емил Павлов сякаш твърди, че другото име на поезията е Самота. Че домът на поетите е там, в нея и всеки път завършва пред вратите ѝ. А всеки стих започва там. 

Противоречив е образът на самотата у Павлов - ту обичан, ту не, веднъж дом, друг път ад. Няма колебание само при думите, с които я описва, извезвайки с тях последната си риза: 

Самотата е последната ми риза 

Най-много нея исках да даря 

И, неоткрил начин да я дари на ближния, неоткрил начин за очовечаване, авторът остихотворява самотата, превръща я в поезия. Така, вместо риза, дарява стихове. А самотата приютява в себе си. 

Ива Спиридонова